Скоро чух твърдението на един психолог, че човек, за да бъде щастлив, трябва да се примири с факта, че животът е несправедлив, че не може да получи, това което иска и в момента, в който приеме това започва да живее в мир със себе си.
Признавам, да се примирим, да си направим удобно ъгълче и да се свием в него, носи успокоение. Там е безопасно, уютно.
Освобождава ни от чувството за отговорност към собствения ни живот. Защото ние сме жертва на външни обстоятелства. На други хора, на съдбата. Приемаме, преглъщаме и ще живеем спокойно.
Не е толкова лошо да се задържим в такава позиция за известно време. Да отдъхнем и да поемем въздух. Да презаредим батериите.
Но аз, без да имам диплома за психолог, смятам, че това е доста опасно място и не бива да оставаме дълго време в него, защото свикваме да живеем в недостиг и ограничение.
Свикваме да искаме по-малко, да си поставяме по-ниски цели, а често не успяваме да постигнем дори и тях докрай. После пак, и пак.
Съгласяваме се да ядем огризки. А после започваме да се храним основно с огризки. Така свикваме с това, че започваме да мислим, че само това ни е достъпно, само дотук можем да се развием, само това можем да получим. Дотук, и друго няма. Хубавите неща са за другите. Животът, в който няма ограничения е за другите. Ние толкова можем, на нас това ни е писано.
Този модел на мислене ни убива бавно и постепенно. Има един много популярен пример: синдромът на сварената жаба. Ще го опиша накратко. Ако поставите жива жаба в открит съд с вода, нагрята на висока температура, тя ще изскочи веднага навън. Ако обаче водата е на стайна температура и постепенно я нагрявате с градус на минута, жабата ще си стои кротко в съда, докато се свари. Привикването с бавното покачване на температурата притъпява рефлексите за самосъхранение на жабата и тя не разбира, че трябва да скочи, до момента, в който изпада в летаргия и губи сили да изскочи от съда.
Това за жабата...
Но и ние, хората, често попадаме в комфортна среда и оставаме там по-дълго от здравословното.
И започваме да правим компромиси със себе си, със средата си. Леко и незабележимо влошаваме качеството си на живот и се сваряваме. Накрая започваме да врим в казана на собствения си ад.
Поне при нас хората, варенето не е буквално и фатално, и винаги имаме шанс да се измъкнем.
Но защо стигаме дотам? Дали не е, защото от деца са ни учили, че не трябва да искаме прекалено много.
Никога не съм разбирала защо качеството на хората винаги да искат повече, се смята за отрицателно качество. Това очевидно е закодирано в нашето ДНК, точно това качество ни е помогнало да се развием до нивото, на което сме.
Извадило ни е от пещерите, подобрило е качеството ни на живот, сложило е мобилните телефони в ръцете ни, сега ни кара да мислим за колония на Марс. Едва ли сме пристигнали на тази земя, за да живеем в застой и апатия.
Правилото е просто: когато един организъм не еволюира, той деградира.
Това е валидно в глобален план.
А в личен, това усещане за "искам повече и по-добро" е просто един инструмент да осмислим живота си. Да постигнем нещо, дори това нещо, да е постижение само в собствените ни очи.
От своя страна, постигането на нещо, няма никаква друга роля, освен тази, да ни накара да се почувстваме щастливи. Да получим удовлетворение от собствените ни малки победи, да се усетим живи и пълноценни. Да ни даде свободата да моделираме живота си.
Защо искаме нещо, когато искаме нещо? Заради усещането, което ще изпитаме, когато го получим. Защото ще се почувствме по определен, крайно удовлетворителен за нас начин.
Винаги има нещо Повече, което можем да постигнем. Трябва да има нещо повече, иначе защо изобщо да се главоболим да живеем!
Тук просто не мога да се сдържа, да не използвам един цитат на Съмърсет Моъм: "Странно нещо е животът. Ако откажеш да приемеш друго, освен най-доброто, много често го получаваш.“
Kommentare